Писах го отдавна, но още е актуално ;)

Имам особено усещане за себе си. Мога понякога повече от другите. Тогава сякаш остарявам. В действителност се обичам.
Друг въпрос е, че често се мразя за допуснатите слабости, без които не съм аз.
Обичам да мисля за хората. Те не се сещат често за мен, но им е простено, защото имат свои трудности.
Дори не съм много общителна, т.е. имам процент чувство за малоценност и златно мълчание.
Иначе много обичам хората!

Често се отчайвам от безразличието, егоизма, дребнавостта.
Отчайва ме и липсата на мечти в хората.
Понякога се чувствам много различна от улегналите и всичко премислили хора. Упреквам се, че толкова глупаво разсъждавам: те печелят пари, а аз какво…
Често правя по някоя глупост. Въпреки последствията, предпочитам да си остана такава - луда, необуздана, тиха, загадъчна, сама и с всички хора.
Предпочитам да падам от високо, да боли, за да се изправя и полетя пак.
Когато съм била малка, хората са се обръщали след мен. Била съм красиво дете…
В училище ме хвалиха, защото учих отлично. Но непостоянно.
Университетът ме принуждаваше да се съмнявам в силите си, но съмнението беше нужно, когато си имах за гости мързела и малодушието.
В работата си се стремя да бъда перфектна. Тогава се чувствам доволна. Влюбена съм в професията си, но я напуснах.
Никога не мога да напиша всичко за себе си.
Но обичам да съм с много хора. Да се смея и веселя. Да празнувам. Да се разхождам. Да пътувам. Да скитам сама или с приятели.
Обичам красотата всякакво и във всичко. Обичам истината, дори и тежката!
Единствено не мога да се преборя с чувствителността си.
Това е!